неделя, 4 юли 2010 г.

"Реквием" от Александра Маринина

Анонс

В Москва при тайнствени обстоятелства умира млад милиционер. Неговата приятелка Лера носи на ръката си скъп пръстен с диамант, откраднат, някога при убийството на жената на голям чиновник. Лера живее с дядо си, бивш затворник, който преди много години е убил родителите на момичето и я е направил сираче. Това кълбо от загадки ще бъде разплетено от Настя Каменская и нейните колеги от отдела за криминални разследвания.

Глава 1

Той изглеждаше недоволен и уморен, но зад маската на сърдитата умора на красивото младо лице на Барсуков ясно се виждаше старателно прикривания страх и напрежение. Нямаше и съмнение, току-що пак му бяха звънили.

- Какво още? Защо си се върнал?

- Исках да ви помоля да ми кажете номера на телефона си. Не на стационарния, а на мобилния.- Барсуков кимайки показа телефона, който седеше на масичката до дивана.

- За какво ти е?

- Да, не се страхувайте, няма да ви разоря и да звъня на скъпи телефони. Само, ако е нужно да ви звънна на стационарния. Просто ми кажете номера.

Барсуков се опитваше да говори непринудено, за да не разстрои още веднъж събеседника си. Тези артисти са толкова нежни, че неможеш и дума да им кажеш. Много болезнено реагират на всичко.

Той дори не записа номера на телефона, просто го запомни. Не беше сложно съвсем лесно беше, защото именно този номер той си повтаряше докато вървеше, не не вървеше, а почти бягаше през тъмното обвито от зимен сумрак селище към голямата къща на знаменития певец в покрайните.

Барсуков чу стъпки по стълбите, врата се затвори

- Аз съм!- разнесе се силен мъжки глас в хола.

- Хайде, омитай се – тихо и раздразнено каза стопанинът на дома.- Виж при мен дойдоха. Отивай си, отивай си.

* * *

Настя Каменская никак не можа да привикне към това да ходи на работа не в Петровката, а на съвсем друго място. Ето тя вече три месеца слизаше от метрото не на „Чеховойска”, а на съвсем друга спирка и отиваше не към голямата жълта сграда на Вътрешния отдел на Москва, а към невзрачна светлозелена триетажна къща. Сега нейния кабинет беше тук. И началникът й бе друг. Няма нужда да казвам, че новия началник беше по-лош от любимия, този ,към когото беше привикнала Колобка Гордеев. Той не беше лош. Просто беше друг. Стар и добър познат, отличен професионалист, безусловно честен и порядъчен човек, прекрасно отнасящ се към Насят, но той... не бе Гордеев.

Настя с все сили се стараеше да свикне с промените. Тя не бе уверена, че постъпи правилно като смени местоработата си, но за това настояваха и двамата началници, бившият- Виктор Алексеевич Гордеев и настоящият- Иван Алексеевич Заточни - Заточни искаше да има в своята тъкмо създадена информационно-аналитическа служба добър работник,който разбира от работата си, а Гордеев , на свой ред, се стремеше да отпрати Анастасия по-далече от назряващите резки кадрови промени в градското управление. И двамата в един глас твърдяха, че тя трябва да получи звание подполковник, за това трябваше да отиде на длъжност, която й дава тази възможност. А да се върне в Петровката тя винаги можеше, само да има желаие.

За три месеца тя така и не успя да свикне, че сейфът сега седи не от ляво до бюрото, а до отсрещната стена, да си кипнеш вода за кафето не можеше без да станеш от мястото си, защото контакта не беше точно зад гърба й, а до прозореца. И какво от това, можеше да е за добро, при заседналия й начин на живот малко движение нямаше да й навреди.

Беше към десет часа сутринта, когато Настя се приготвяше да си направи втората чаша кафе за сутринта, когато Заточни я извика. Освен генерала в стаята имаше млад мъж с униформа, с пагони на капитан от вътрешния отдел.

- Запознайте се, - сухо каза Иван Алексеевич- това е новият ни сътрудник Павел Михайлович Дюжин, Анастасия Павловна Каменская – нашия най-добър аналитик. Тя ще ви бъде наставник през първата година на работа, свободен сте, Павел Михайлович. Настанете се на новото си работно място, Анастасия Павловна ще ви позвъни, когато се освободи.

На лицето на капитана беше изписано леко недоумение, но той дисциплинирано стана и

излезе от кабинета. Заточни хвърли поглед към затварящата се врата и след това веднага погледна Настя. Сухостта и сдържаността се махнаха от лицето му, сега то беше, както обикновено, но някак угрижено.

-Получихте първият си ученик.- усмихна се генералът.- Аз изпълнявам обещанията си. Когато ми подготвите двама добри аналитика може да вървите където искате, ако при мен не ви харесва.

- От къде идва- попита Настя- и въобще какво може?

- Е за това, което той умее вие ще ми разкажете сама след два дни. А той идва от кадровия отдел ГУВД на Московска област. Устройва ли ви?

-Напълно – облекчено кимна тя- у кадроваците има не лоши навици за работа с документи без лично познанство с човека. Те могат да четат документите не само ред по ред, но и между редовете. Мога ли да си вървя?

-Не. – Рязко отговори Заточни и й посочи стола- Седнете, Анастасия. Искам да ви предложа материял върху, който ще можете да обочавате Дюжин. Предупреждавам ви от рано, материалът може да се окаже „залъгалка”, ако не съумеете да извлечете от него интересуващия ни криминален случай. Искам да ви кажа, че криминално деяние има безусловно, защото има труп, но то може да се окаже не по нашата част. И още нещо. Искам да ви помоля да сте особенно внимателна и акуратна, защото това може да се късае и до моя син.

-Максим? Той има някакво отношени към трупа?

- Само посредствено. С убития бяха не просто познати, а добри приятели, учеха в един курс, в една група. И именно Mаксим се прибра вкъщи тичайки, целият пребледнял от ужас, ръководителят на курса им казал, че техният приятел Саша Барсуков бил намерен убит.

- И вие подозират, че Максим е знаел за престъпните връзки на приятеля си и даже самият той е бил замесен?

- Нищо не подозирам – и гласът на Заточени пак стана сух и суров – нямам каквито и да е било подозрения. Но и основания да бъда добронамерен също нямам. С всеки от нас може да се случи всичко, с децата ни също. Отделях и отделям прекалено много внимание на службата и не мога да бъда уверен, че познавам добре сина си. Той скоро ще стане на деветнадесет, той вече е зрял мъж със свой собствен личен живот. И факта, че той ми е син не може да се отрази на обективната истина. Схаващаш ли, Настя. Да се върнем към работата. По думите на сина ми Саша Барсуков се е грижел за момиче, което преди много години е загубила родителите си и сега живее с дядо си. Ситуацията е достатъчно изострена, защото преди десет години родителите на това момиче са били убити и убиеца е не кой да е, а именно този дядо, който излежал присъдата си и се е върнал при внучката си. Мога да кажа че Барсуков е попаднал под влиянието на дядото престъпник. Това е за начало. Ще потърся в архивите материали за него.

Генералът леко се наддигна от бюрото, отвори сейфа и сложи пред Настя две пълни папки. Гледайки го Настя отново почувства едва забележимо бодване, това, което е прието да се нарича бяла завист. Тя не можеше да стане с такава лекота и въобще като по правило се движеше тежко и нескопосано, независимо от това, че беше относително млада ( на тридесет и седем) и почти болезнено слаба. Със спорт, за разлика от Заточни, тя никога не се бе занимавала, за това и гърба я понаболяваше, имаше и задух.

- Ето запознайте се с тях. В едната папка е главното дело, а в другата личното дело на осъдения Немчинов. Няма да ви казвам кое и как да гледате в тези материали, вие по-добре от мен знаете. Сега второ. Имате добра памет и предполагам не сте забравила за делото на Сергей Градов, есента на деведесет и трета година.

- Помня, – удивено каза Настя- но не мислех, че вие знаете за това дело.

- По това време с вас не се познавахме, но тогава за пръв път чух за вас. Не можех да знам за това дело, защото, както ви е известно и на вас Градов беше депутат и имаше шансове да стане голям политик. Но работата не е в това. Помните ли момчето, което тогава взеха на стаж при вас?

- Ясно - кимна тя най-накрая разбрала какво искаше да я предупреди генералът – Момчето учеше в Московския юридически институт МВД, точно там където и вашият син. И тогава ние успяхме да установим, че той от самото начало до постъпването си в института е бил вербуван от криминалните структури и разпределен да учи в нашия ведомствен ВУЗ, за да имат те в милиционерските редици уши и очи. И вие предполагате че този случай може да се окаже, че не е единствен?

- Не може да не отчета такава възможност. Като взема под внимание длъжността, която заемам, трябва да имам в предвид, че моя син Максим може да се окаже апетитен залък за заинтересованите лица. И ако приятелят му от института се окаже замесен с престъпници аз не мога да си затворя очите и да смятам, че моето момче живее в кула от слонова кост и пази помислите си чисти, докато другите слушатели в института ходят по тленната земя. Глупостта, алчността, предателството и мръсотията са навсякъде и не трябва да се разчита, че те не се отнасят и до твоите близки. Всички сме равни и един Бог е над нас. Имате ли въпроси към мен?

- Имам. Аз още не съм оперативен работник, не съм упълномощена да се занимавам с това дело. Как ще се измъкнем от тази ситуация?

- Вие няма да се занимавате с разкриването на убийството на Барсуков, вие само ще анализирате връзката между слушателите в института и криминалните структури. Между другото може да става дума не толкова за слушателите, колкото за сътрудниците. Преподавателите, курсовите офицери, кадроваците и така нататък. И не само в този институт, но и в другите ВУЗ-ове на МВД, а те са много.

Настя се понамръщи. Лесно се казва : вие ще направите това и това, а другите друго нещо. Тук как се делят? Ако убийството на редовия милиционер Александр Барсуков е свързано с проникването на мафията в института, то граница не трябва да се прокарва. Следователите и оперативните работници трябваше бързо да поставят на мястото й тази Каменская, която си вре носа в чужди работи и да престане да им се пречка в краката. Заточни беше длъжен да разбере това, а не да й дава задача с такава лекота, все едно я е пратил до лафката за цигари.

Нейната киселост не мина незабелязана от Иван Алексеевич, който внезапно се усмихна за първи път тази сутрин със своята знаменита усмивка, когато очите му се превръщаха в две малки слънца, които огряваха събеседника с неочаквана топлина и малцина можеха да се съпротивляват на това.

-Като компенсация мога да ви съобщя една хубава новина. Следствието по делото за убийството на Барсуков е дадено на вашия познат Олшански, а сред оперативниците ще работят ваши бивши колеги. Надявам се с тях да можете да се разберете.

Ама какво си помисли Настя, това е съвсем друга работа. С Костя Олшански нямаше да има проблеми, ако не нарушеше правилата на играта, а за колегите и дума нямаше какво да каже.

Тя взе папките от масата и вече бе отворила вратата на кабинета, приготвяйки се да излезе, когато я спря насмешливия глас на Заточни:

- А Максим?

- Какво Максим? – с недоумение се обърна тя

- Не искате ли да поговорите с него?

- Искам. Но ми е неудобно да ви моля за това. Него навярно вече и от „Петровката” са го разпитвали. А вие самият помолихте да бъда деликатна...

Иван Алексеевич се разсмя, наистина Настя забеляза, че смехът му не беше особенно весел.

- Анастасия познавам ви от достатъчно отдавна, за да знам, че на вас никога не ви е неловко, когато става дума за работа. Не ме баламосвайте, кога ви трябва Максим?

- Първо искам да видя материалите – внимателно отговори тя

- Добре. Той има занятия през втората смяна от дванадесет до седем. Към осем ще бъде тук.



To be continued ...